Сънувам електрически сънища“ има мека форма и суров вкус: в този смел авторов дебют се срещат изстъпителни прояви на любов и на омраза, свързани в амбивалентния цикъл на връзката баща-дъщеря и напълно заслужено филмът спечели три от важните награди в международния конкурс на Локарно – за режисьор, за главни актьор и актриса.
Семейство с две дъщери пътува в кола, в един момент бащата забива спирачки сред някакви складове, излиза от колата и започва да блъска главата си в стената, докато не потича кръв. В друга сцена към края на филма майката също удря челото си доброволно в дървен плот, след като дъщеря й й съобщава, че не иска да живее с нея. Между тези две избухвания не са необходими вербални пояснения, които непременно и логично да оправдаят текущата раздяла в семейството: нерационалният гняв на бащата пулсира във всяка пора на напрегнатото му лице, изследвано отблизо от търсещата камера, а тихото страдание на майката („пенсионирана“ танцьорка) е изразено чрез несигурни стъпки в живота и пространството въобще. Това, разбира се, се отразява и на децата – десетина годишната се напишква всеки път, когато бащата изпадне в умопомрачение, а тийнейджърката Ева е вулкан от противоречиви реакции и желания, които обаче нашепват, че въпреки напрежението иска да живее с баща си след развода. Обичта им е некултивирана и несъвършена като всяко дълбоко и неподатливо на дефиниции чувство.
Навлизането във филма е бавно и тромаво, защото драматургично въведение просто липсва – захвърлени сме в света на героите и ги опознаваме пипнешком през обектива на нервната камера, както се доближаваме до непознати хора, с които ни се налага на прекараме известно време в тясно пространство. Ако не сме чели синопсиса, минава време, докато щрихираме персонажите – въпросният невъздържан Мартин е фрустриран, неудовлетворен от себе си и мястото си в света поет, който среща чудовищни препятствия да се изрази както на хартия, така и в отношенията си с околните. Издържа се криво-ляво като преводач на досадна документация по неволя, докато хаотичният му живот намира някаква опора в периодични поетични сбирки сред не по-стабилни емоционално хора. Там го придружава и Ева, следва го с любопитство, попива от инфантилните им душевни лутания, дори среща първия си любовник и неизменно се разочарова от неспособността му да се влюби. В останалото време Ева и Мартин ходят на огледи за жилище заедно със смущението и несигурността на новосформрана двойка и макар никой да не е сигурен какво точно търси, окончателните решения взима той, без да зачита нуждата от лично пространство. За подрастващата Ева става все по-ясно, че порастването и зрелостта не са въпрос на възраст, а са процес, който може никога да не завърши.
