Червено небе (Roter Himmel, 2023) на режисьора Кристиан Петцолд е един от най-добрите (вълнуващи и интелигентни) любовни филми през последната година, напълно заслужени са и всичките награди, с които беше отличен.
Дълбок, сложен, редуциран.
Да се направи любовен филм днес, без да се навлезе в кича, е почти невъзможно. Петцолд, който е и сценарист, поставя историята върху няколко завинаги красиви и здрави фундамента на любовното чувство в човешката култура – едното е фигурата на Влюбените от Помпей, другото е препратката към образа на Надя от Андре Бретон и третото е романтическото начало, показано през поетическия цикъл „Романсеро“ на Хайнрих Хайне. Разбира се, има и други културни препратки, например към Уве Йонзон, който може би донякъде се покрива с фигурата на редактора – затова и във филма на редактора се пада да живее в хотелската стая, в която някога е писал самият Уве Йонсон. (Имам същата пишеща машина като бази на Йонзон.) И други .
Във филма няма нито една страстна сцена, всичко е неексплицитно любовно, в което се състои и голямата му красота. Героят, който чезне от любов, е подтиснат млад неуспешен автор.
Топли вечери в градината на къща на брега на Балтийско море на фона на едно червено небе, предвещаващо пожар и катастрофа.
Само още на две неща искам да обърна внимание. Едното е филмовата музика. Петцолд споделя колко много цени музиката и затова има проблеми с филмовата музика по принцип. И за него е даже по-добре да я няма. Докато е правел филма, веднъж в колата чул по радиото парчето, което става и саундтрак на филма – In my mind, на младата виенска четворка братя и сестри Wallners. Wallners са и живителното ново начало на австрийския поп и според мен – велики. Аз заобичах филма още с първите му сцени заради първите секунди на това парче – синхронът между история и чувство е забележителен.
